Диалектика

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Диалектиката (от гръцки: διαλεκτική) е познавателен и философски метод на разгръщане и примиряване на противоположни твърдения. В антична Гърция приблизителното значение на думата е „изкуство на спора“. В съвременността е прието противоположните твърдения да се обозначават като теза и антитеза. Диалектиката е тяхното всестранно обсъждане и решаването на противоречието между тях чрез разумна аргументация. Резултатът често може да доведе не просто до отричане на една от гледните точки, а и до тяхната синтеза или обединение в ново твърдение или до качествена промяна в начина на разглеждането им.

[редактиране] Диалектиката през Античността

[редактиране] Диалектиката у досократиците

Първото философско учение, за което се твърди, че е диалектическо, е това на представителите на Елеатската философска школа.^[1] Диоген предава думите на Аристотел, според когото Зенон от Елея "създал" диалектиката.^[2] Чрез това изглежда се имат предвид прочутите му апории, в които Зенон показва противоречивостта на движението и го обявява за неистинно.

Хераклит е философът, който превръща диалектиката в принцип на мисленето. Хегел твърди, че у него "за първи път може да се срещне философската идея в нейния спекулативен принцип" и че няма нито едно негово положение, което да не е възприел в своята "Логика".^[3]

[редактиране] Сократическа диалектика

„Диалектически“ e наричан методът, който използвал в беседите си древногръцкият философ Сократ. В диалозите на Платон, в които е основно действащо лице, Сократ разпитва своите събеседници за изказано от тях мнение и постепенно разкрива неговата вътрешна противоречивост. Същевременно, особено спрямо по-късните разбирания за диалектиката, тук тя не винаги е доведена докрай. Заявената цел на дейността на Сократ е освобождаване от грешки, които разговарящият с него не разпознава, постигането на доброто и истината в най-общ смисъл.^[4]

Тази дейност е също наричана „акуширане“ на истината или на душата, тъй като целта на такъв разговор е да „изведе на бял свят“ истинното познание за дискутирания предмет. Отчасти такова разбиране се съдържа в популярния афоризъм, че „истината се ражда в спора“.

[редактиране] Диалектиката на Хегел

Във философската система на Хегел диалектиката е всеобщ принцип на разгръщане на Абсолютната идея. В частност, неговата логика е наричана „диалектическа“, тъй като проследява вътрешното натрупване на мисловните форми чрез пораждане на отрицанието, а след това чрез снемането му в нова, по-обща мисловна форма. За Хегел логиката е "науката за чистата идея, т.е. за идеята в абстрактия елемент на мисленето."^[5] Изграждайки това предварително понятие за логика той определя мисленето като (1) преди всичко "азът", най-простия израз на съществуващия субект, (2) но същевременно като размишление, продукт на своята дейност и (3) съответно като нещо, което се променя чрез тази дейност и само така е истинно за себе си - посредством своята собствена промяна.^[6] Например диалектиката на съществуването включва момента на битието, което обаче в своята най-обща и абстрактна форма е неразличимо от нищото, а двете са обединени и снети в ставането - съществуващото възниква и отмира, ставането е истината на съществуването.

Именно тази процедура по снемането на предходната форма като едновременно унищожаване и запазване е същината на диалектиката. Всеки етап от този процес е продукт на противоречия, заложени преди него. Този метод по-нататък се проявява и в другите две части на хегеловата философска система — философия на природата и философия на духа, в разбирането му за историята, както и в неговите лекции по история на философията.

Често този процес се схематизира в триадата теза, антитеза и синтеза. Хегел всъщност рядко използва тези термини. Поначало те са използвани от Йохан Готлиб Фихте и механичното им пренасяне върху диалектиката на Хегел не е напълно коректно, доколкото те предполагат, че развитието е външно. Напротив, у Хегел противоречието винаги вече е заложено в предходен момент и диалектиката е процес на неговото разгръщане и обективация.

[редактиране] Диалектически материализъм

Маркс използва хегеловия диалектически метод, но с твърдението, че той трябва да бъде освободен от идеалистическата му ориентация. Прочуто е твърдението му, че "Хегел стои обърнат с главата надолу". Доколкото материята е движещият принцип, "изправянето на крака" на философията запазва диалектиката, но променя нейния предмет. За марксизма светът на идеите, формите на мисълта и духа не са нищо повече от "отражение на материалния свят в човешкото съзнание". По същия начин диалектиката е общата рамка, в която се случват "класовата борба" или "преминаването на количествени натрупвания в качествени изменения".

[редактиране] Бележки

1. ↑ Хегел, Георг Вилхелм Фридрих, История на философията, т. 1. Прев. Генчо Дончев, Наука и изкуство, София, 1982, с. 347.
2. ↑ Елеати, Фрагменти. Съст. и прев. Любомира Радоилска. ЛИК, София, 1996, с. 63. ISBN 954-607-061-0
3. ↑ Хегел, Георг Вилхелм Фридрих, "История на философията". Прев. Генчо Дончев, Наука и изкуство, София, 1982, с. 389.
4. ↑ Вж. напр. Платон, Апология в: Диалози, т. 1. Прев. Георги Михайлов. Наука и изкуство, София, 1979, сс. 35-66. ISBN 9531272611
5. ↑ Хегел, Георг Вилхелм Фридрих, Енциклопедия на философските науки, т. 1. Прев. Генчо Дончев. ЛИК, София, 1997, с. 121. ISBN 954-607-089-0
6. ↑ Хегел, Георг Вилхелм Фридрих, Енциклопедия на философските науки, т. 1. Прев. Генчо Дончев. ЛИК, София, 1997, сс. 126-130. ISBN 954-607-089-0